Второто раждане

Ех, как лети времето! Минали са повече от две години от последното ми творение! А се случиха толкова много неща! И а-ха да седна да пиша и нова въртележка се завихря! Но! Най-важното сега ще го споделя!

Незнам дали съм споменавала, но една от детските ми мечти е да имам ДВЕ деца! Не едно, не три, а точно ДВЕ! Най-вероятно има психологически аспект на следване на модела на родното ми семейство – аз, мама, татко и батко. И тя вече е факт! Е, моят подобрен 😉 такъв, защото и второто ми съкровище е женско, но пък и двете са правени за момчета и да видим какво ще излезе накрая. Нямаше за кога повече да отлагам, щото и моят часовник е неумолим и така се оформи окончателната цел. След като Радост успешно тръгна на детска градина на 4 години и половина, аз отслабнах с 10 килограма за 6 месеца и си намерих сносна работа с връзки, вече реших, че мога да се отпусна и пак да се ангажирам с малко сладкишче докато имам сили и останало търпение. След настъпването на новата 2015 бременността ми се оказа факт с две чертички и ЧХ над 20 000, щото нещо странно се усещах. И така ме повали, че едвам ми стигнаха силите да омеся питка и да почерпя в кантората и още на следващия ден да се отдам на бурните метаболитни процеси в организма ми. С тяхна помощ свалих още 10 килограма за около две седмици и на първат АГ консултация доктора ме вкара принудително в болницата на системи за хранене. Сега като се замисля, си казвам какво нещо е Майката Природа: майчиният ми организъм явно възприема зиготата и недоразвития ембрион като някакъв нашественик и се опитва да се оттърве от натрапника, разстроил тотално нормалното му функциониране чрез спазми, повръщане и други отделителни процеси. Но не би! Съсипа ме до състояние да нямам сила да държа чашата с вода и от всяка глътка да изминавам пътя към тоалетната като към моята си Голгота. Бог обаче има винаги под ръка ангел да изпрати и моята майка неотлъчно бдеше над изтормозеното ми тяло и първородната ми дъщеря. Виден помагаше както може с тайната надежда, че юнак ме тормози. И така в четвъртия месец бях по-лека, с огромна хлътнала дупка вместо бременно коремче и почти прегърбена на две в очакване на поредния стомашен спазъм. В болницата закрепиха положението с някоко банки и Деган на инжекции. Хлътналата дупка взе леко да се изглажда.

Както казах, часовникът ми тиктака и АГ доктора не пропусна да ме изпрати направо на амниоцентеза с думите, че дори показателите на биохимичния скрининг да са добри, цифрата на възрастта ми веднага ще засвети червено и, така или иначе, пак ще ме бодат за течност. В Майчин дом в София ме изгледаха невярващо кагато казах, че нямам данни от скрининг, щото съм дърта и направо тук ме пращат. Лежах три дни точно по Великден за процедура, която отнема точно 15 минути. Но такава била пътеката и не можело да ме пуснат, щото можело да ги проверят. Бебето се оказа любопитно и се втурна да види кой краде от скъпоценната му течност, но всичко мина добре, без болка и каквито и да е усложнения. Резултатите бяха отлични и най-отдолу се мъдреше заключението: ПОЛ – женски. Ами сега! Дали няма грешка?! Виден беше тотално убеден, че е грешка! И да му се чудиш откъде?! Да не би да е избирал под строй кой сперматозоид първи да атакува! Сигурна съм, че до последно след като се роди бебето, се е надявал да му кажат МОМЧЕ Е! Да си призная и ма мен ми се щеше, но резултатът и всеки преглед след това го казваха: МОМИЧЕ Е!

Полека-лека хормоните и стомаха се успокоиха, килограмите взеха да се качват. Дадох си сметка, че преди 5 години в тази фаза почти тичах. Сега едвам успявах да заведа Радост до градината и лягах за почивка поне 30 минути. ЕГН-то явно си има значение. Всеки 5 години си тежат като чувал с камъни. Ако сега трябва да подредя живота си, ще родя и отгледам децата си преди да навърша 35. А не след това. Силите и смелостта ми ще са в изобилие. И когато тръгнат в системата на образованието ще мога да отделя време и за собственото си духовно и материално изграждане с цел тяхната издръжка.

Стигнахме на прага на 45-дневния отпуск по майчинство. След поредното посещение в кантората с цел уреждане на нужната документация се озовах с уволнение в ръцете. Пренаредих приоритетите за няма и седмица и така вече съм работник в семейната фирма, но две години ще получавам майчинство! Крачка назад, после – две напред. Танго му викаха май в танците 😉

Като казах танци, Мишо и Ели решиха, че ще се женят на 19 август и така влязох в деветия месец с танци на тридневна сватба в Банкя и София. Ожениха се, а ние се прибрахме успешно в Пловдив и започна Очакването. Бях решила да родя и второто си дете в Окръжна, дори и след като разбрах, че реформата в системата отпраща д-р Пелев в пенсия, но той реши да практикува частно в „Селена“. В Окръжна познавах неонатолозите и Норчето е там, макар и на друг етаж. Терминът ми беше на 14.09 – Кръстовден. С новият завеждащ АГ отделението на Окръжна избрахме разкошната дата 08.09 за плануваното цезарово сечение – Денят на Рождество Богородично. И така бебето беше обречено на Божията майка и с името и с датата си. МАРИЯ. Така се казва и Ангелът, който е родила мен и брат ми. Доктор Йончев каза да пия Магнерот за да стои матката ми спокойна и да не получавам фалшиви контракции. После допълни, че седмицата преди датата за раждане ще ходи на конференция в Лондон. Бебето така и не се обърна с главата надолу. Сигурно затова усещах крачетата близо до органите ми на отделителната система. След кратко проучване вече бях убедена, че целта на Магнерота е да забави евентуално по-ранно раждане и да чакам доктора да се върне от Лондон. Ама нали съм си телеЦ. Реших, че няма да пия нищо и да се меся в Божиите планове. Когато реши бебето тогава ще се роди. Ако е по-рано, по-рано да е. Негова си работа.ПЪК!

Свърши Август, почна Септември. Имам си аз три сладки приятелки, с които не пропускаме да похапнем пица с винце поне веднъж месечно. И звъни Поли и пита „Роди ли?“ Аз: „Не още! Що?“, а тя: „Ами утре по една пица да хапнем, а? Транспорта от мен!“ И аз нали си нямам друга работа, освен да чакам, се съгласих. Изпратих Радост при мама под предлог, че ще сме с приятелките без деца и ще й е скучно. Виден реши, че има някаква тежка работа на вилата на баба му. Накиприх се и в уречения час се събрахме на сладки женски приказки или както аз му казвам ‘сладката психотерапия’. Ей, няма на света по-неудобни столове от тези в Златната круша! Два часа врът-насам, врът-натам! Рита това бебе! Боде ме ниско долу и място не мога да си намеря! Към 20:30 казвам на момичетата, че нещо не ми е удобно и че ще трябва скоро да се прибера за да опъна гръбнак и корем и бебето да се кротне. Те я галиха, говориха й, ама не ще! Към 20:45 Поли ме остави два блока до нас и аз бързичко грабнах асансьора до 8 етаж. Хвърлих роклята и пицата за Виден и се проснах по гръб на леглото. Уж да се отпусна! Точно тогава тя с поредния шут спука мехура и аз с вик се озовах в локва! 21:00!

От този час до събуждането ми сякаш всичко е сън! Първо, естествено, грабнах телефона и набрах таткото. Задъхано съобщих, че водата ми изтече и отсреща само чух „Сигурна ли си?“. Седнах и си спомних курса от първото раждане: Без паника! Имате достатъчно време да се приготвите за болницата! Влязох в банята с мисълта дали да звънна на мама. Не, няма да я тревожа, ще я изненадам по-късно! Телефона звъни! Не мога сега – имам контракцияААААА! Дишай! Дишай! Уф, поне успях да се измия! Сега доктора! Опаа, той е в чужбина! Любимият вуйчо д-р Евгени Попов! Докторе, какво да правя? Майка ми пък що ми звини?! Ох, контракция пак! Чакай да седна! Трябва да ги засека на колко минути са! Виден пак! Ало! „Що не вдигаш? Аз карам като бесен, обадих се и на майка ти, тя нищо не знае! Какво става? Обади ли се на Евгени?“ Ами, аз ще раждам и не мога много да говоря по телефона, щото имам доста силни контракции! ОХ, пак! Чакай!“. „Няма да чакам! Обади се на Евгени! Аз идвам!“. Д-р Попов се оказа с повишено кръвно налягане и си почива вкъщи след тежко дежурство в Пълмед. Той ме попита дали съм говорила с Окръжна. Аз между две-три контракции и ново влизане в банята бях успяла да говоря с АГ доктора ми Арнаудов и с шефката на неонатологичното в Окръжна с цел да се сдобия с телефона на д-р Демирев – човекът, който извади Радост на бял свят. Не дават телефон, ако нямаш уговорка. Но дежурния в Окръжна д-р Крушков е готов да ме приеме. Но! Виден влетя вкъщи! „Айде! Готова ли си ? Какво се моткаш още! Да не искаш тук да родиш!“ Аз седя и се чудя да охкам на контракцията или да му отговарям. 21:30 минаваме през дома на д-р Попов, за да го вземем с нас и очакваме тежката дума КЪДЕ да родя! Контракция! Май зачестиха! Евгени каза: „Зарежи Окръжна! Карай към Пълмед! Обадил съм се на д-р Патишанов. Той тръгва от летището в София!“ Дишай! Мама! „Добре съм! Но ще раждам! Ще ти звънна после! Обичам те!“ Пристигаме в Пълмед! Д-р Иванов – дежурния ме приема с 4 см. разкритие! 22:00! Контракциите са на под 4 мин. Д-р Патишанов – завеждащия АГО, е изпратил сина си на летището в София и в момента пътува обратно за моето раждане! За Бога! Боли! Тече! Дишай! Почти с такова редуване бях подготвена за операционна и внимателно настанена и обгрижена. Аз им се отплащах с кански викове от болка и съм сигурна, че нямаше човешко същество което да си позволи да спи в отделението. Сестрата горещо ме молеше да не викам, а да дишам! „КАК! Болката е жестока! Идва ли доктора! Изкарайте го от мен! Моля ви!“ „Пътува! Всеки момент ще е тук!“ „Моля ви! Режете!“ „Не може! Още малко! Идва!“. Вързаха краката и ръцете ми, маската с упойката е току до лицето ми, защото ги заплаших със смърт, ако бръкнат в гръбнака ми за спинална упойка. Някой нещо взима от мен. Не виждам без очила, но чувам! Всичко чувам! Анестезиолозите си говорят: „Ето го доктора! Готови сме!“ „Божия майчице, спаси мен и детето ми! Амин!“. И заспах с дълбока, отпускаща въздишка! 23:30!

Събудих се в полутъмна зала! Отворих очи, ама без очила само една фигура на сестра, която нещо ми правеше различих. Пак ги затворих! Дали нещо ще ме заболи? Опитах да се усетя от главата до петите без да мърдам. Нищо! Не боли вече! Ехаа! Супер! Значи съм добре! Ами бебето?! Къде ли е? Ще питам! Пак отворих очи! „Здравей, Дарина! Ти си в реанимация и си със система! Как си?“ „Добре съм. Къде е бебето? Добре ли е?“ “ Бебето е добре! Момиченце е!“ „Кога ще го видя?“ „Доктора ще дойде и той ще ти каже! Сега си почивай!“ „Колко е часа?“ „Около 5 сутринта!“

Липсващите около 5 часа ще преразкажа според свидетелски разкази! Раждането напредва твърде бързо. Бебето е седалищно разположено и слизайки по родилния път разкъсва отвътре  с крачета стария цикатрикс от раждането на Радост. Матката е разпорена отляво. Когато д-р Патишанов прави разреза отгоре, отдолу лъсва цялата кървава ситуация, която обяснява защо дишането не помага. Д-р Евгени Попов е призован да се измие като втори лекар-хирург, нищо че е по къс панталон и с повишено кръвно. Ситуацията е рискова и за майката и за бебето. Отварят и изваждат бебето обратно по родилния път, иначе съществува риск от задушаване.  На мен ми преливат три банки кръв и две банки плазма. Матката ми е зашита и коремът затворен. Бебето е при неонатолозите и е добре. Аз съм качена в ОАРИЛ и в мен се влива една бавно капеща спринцовка морфин. Е, как ще ме боли нещо?!

Дали съм спала или съм била насаме с мислите си – все тая! Призори влизоха двама мъже с манти. Лекари. Виждам смътно усмивките им и разбирам, че идват при мен. Разпознах дори без очила дежурния, който ме прие д-р Иванов и чак сега се запознах и с д-р Патишанов. Усмихнах се в отговор. И оттогава не спрях да се усмихвам. Грижите и към мен и към детето бяха неспирни. Болка вече нямаше. След онази, просто вече друга не усещах. След това дойде и вуйчо. Погледнах в очите му и видях всичко – притеснението, страха, грижата. Усмихнах се! Стиснах ръката му! Още като заспах знаех, че щом той е наоколо всичко ще е наред!

Изписаха ме за добро поведение ден по-рано от ОАРИЛ и ме свалиха в АГО, където д-р Вълчев почти веднага ми докара легълцето с малкото ангелче. Гушнах я и живота отново влезе в релси!

Днес Мария е вече на една година! Здрава, жизнена, красива! Двете с Радост ме карат да плача, да се смея, да усещам че живея! И да – щастлива съм, че имам две момиченца, две любоФчета! Бог да ги пази! Амин!

Половин година

От толкова много и различни емоции по празниците още ми е трудно да си събера мислите и да ги напиша. Преживяванията ми се люшкат от едната до другата крайност.  Еуфорията на празниците, подаръците, усмивките е леко подлютена от притесненията и сълзите на болното ми момиченце. Но нейсе – мина и замина! Преживяхме го лекичко (казвам го след като свърши 😉 ) и сега се готвим да се впуснем в по-приятните емоции на втората половин година.

Стартирахме захранването. А това все пак си е цяло ново сетиво – вкус! Той ще ни предложи нови усещания, нови физиономии, ще се сдобием с нови приспособления и уреди и ще ги опознаем. Ще се научим взаимно на нови неща – нови действия, нови миризми, ще се опитаме да си създадем нови навици, ще ставаме все по-силни и току-виж сме се изправили и ще погледнем на света някак от по-високо :)) Аз ще се науча да готвя простичко и с по-малко подправки, за да се усеща позабравения истински вкус на продуктите, ще си закача едни очи и на гърба, за да мога да предвиждам евентуалния несполучлив опит. Пък ако не успея, то е ясно – страданието е общо, тя ще се удря, а ще ни боли и ще плачем и двете. Тогава татко ще ни гушка и ще ни утешава.

Пиша и си мисля: А къде са моите спомени за това? Защо точно тези първи усещания се забравят, затрупани с годините? За да ги преоткрием заедно? За да се върнем при себе си, когато си мислим, че сме станали някой друг, т.е. такъв какъвто сме искали да сме. Мъдрост е, когато научиш от детето това, което и то самото научава! Защото сега го преосмисляш през натрупания опит, изградените навици, проявения характер, информацията с която разполагаш. Ето защо си мисля, че човек, който не е отгледал и възпитал дете ще си остане завинаги неук, колкото и умен и способен да е.

Това ми минава през главата дори сега, когато я гледам как доволно ми се усмихва и се опитва да напъха цялата дрънкалка в устата си за хиляден път и когато всеки път щом си погледне играчките, сякаш ги вижда за пръв път. Неподправено! Искам и аз така да мога всеки път да се радвам неистово на познати неща само защото ги има, защото са пред мен и да откривам в тях всеки път по нещо ново.

А минаха едва шест месеца!

Първите 100 Радостни дни

Моето сладко малко момиченце вече повече от 100 дни е в нашия свят за двама. Радост е вече голяма! Хахаха, избива ме на рима в тази късна доба. Сигурно е от пълнолунието и неочаквания достъп да компютър поради липсата на Виден от къщи (отиде да се позабавлява с приятели навън 😉 ). В момента детето сладко спи в другата стая и сънува всички хубави неща, които мама й показа през деня. Затова ще спи до сутринта.
Равносметката за тези първи 100 дни е следната:
1. Детето е здраво, освен ако не се брои едно дерматитче, което получи преди около две седмици вследствие на много сухата й кожа и което сега лекуваме успешно със слаб кортикостероид и което разтревожи всички баби и дядовци в национален мащаб.

2. Ваксинирано е с едномесечно закъснение по националния имунизационен календар поради националната тъпа имунизационна политика на здравното министерство и ваксините се възприемат добре от нейния организъм.

3. Детето е изцяло на кърма от втория ден на раждането й. Дано да продължава все така 🙂 . Храни се на 4 часа 4 до 5 пъти на денонощие.

4. Наддава и се развива добре спрямо нормите и изпреварва малко връстниците си по комуникативни показатели. Провежда оживени разговори на бебешки, пее по бебешки приспивни песни, отговаря на майка си по бебешки и слуша с внимание какво й говори тя, като се опитва да наподоби френското й Р и прави балончета от слюнка. Вдига глава на 90 градуса по корем и следи всякакви предмети и звуци на 180 и повече градуса около нея. Координацията око-ръка е все по-овладяна и държи предмет с две ръце. Държи глава изправена, когато е седнала и прави първи опити де се надига от полулег. Когато лежи по гръб не спира да тренира за красиви крака с непрекъснато махане във всички посоки (като бубулечка по гръб 🙂 )

5. Спи добре почти цяла нощ и няколко пъти през деня. Много й харесва да спи в колата.

6. Почти нама колики, освен когато вади газове. Ака веднъж до два пъти през деня.

7. Играе си сама, заспива сама, обича да гледа телевизия и да играе с баща си на компютъра въпреки протестите на мама.

Като казах „мама“: Тя вече ходи на аеробика отвреме на време и установи, че е зле с координацията (пак като в началото) 😉 , малко е настинала, но ще се оправи, качила е 4-5 килограма, но ще ги свали като спре да кърми 😉 . Татко вече може да сменя памперс и да мие дупето, но още не може да кърми, дори и с бира :))))))) Татко тренира на новия си тренажор и ще прави мускули, а не корем. Трудно се владее все още и понякога се опитва да надвика Радост когато плаче, но все по-трудно му става. Ще се оправи и той.

Всички сме добре, но ще се оправим!

Раждането

15 дни! Отминаха като миг! Сега сякаш времето препуска…Тя расте с всяка глътка въздух, с всеки един от тези мигове, с всяка капка мляко…

Но да започна както аз обичам отначало и с подробности 🙂 .

Нощта на 9 срещу 10. 07. 2010г. Блаженно съм полегнала и дремя пред телевизора. Тъкмо се канех да си лягам, когато нещо сънят ми избяга и започнах да усещам някакъв дискомфорт в тазовата област. За около час вече място не можех да си намеря, нито в спалнята нито в хола пред телевизора. Сигурно съм била и поуплашена, защото си спомням, че Виден каза, че трябва да издържа до сутринта. В 2 часа през нощта на кой да звъним? Ами ако е фалшива тревога? Явно водите ми изтекоха в едно от поредните ходения до тоалетната и рязката болка ниско в таза към 3 сутринта не остави място за съмнение и бавене. Д-р Арнаудов беше на линия дори и в този час. По пътя се отбихме и взехме събуденият от нас д-р Евгени Попов – любимият вуйчо, който не изпусна операцията нито за миг от очи. В 3:30 бяхме в Окръжна болница, дежурният екип на д-р Демирев ни чакаше и проверката установи 3 см разкритие. Оттук нататък нямаше съмнение вече и можех да обърна внимание на болките и дишането.

Времето спря за малко, когато ме закачиха на монитор за запис на тоновете на бебето. Отмерваше се само със силата и честотата на болките. После чух звънец, видях докторите да се отправят към операционната и си отдъхнах. Скоро ще е! Влязох в залата и след поредната контракция вече сънувах детенцето си.

Събудих се от друсането на леглото през праговете на вратата на стаята на стационара и първите ми спомени са гласовете на Евгени и Виден, неговата целувка и замразяващ студ и болка на мястото на операцията. Чух успокояващ глас до себе си, че скоро ще спре, завиха ме с още едно одеало и след двете обезболяващи инжекции направих първи опити за ориентация. Къде съм? Кой е до мен? Къде е бебето? Къде е Виден?

Гласът до мен беше на жената в стаята с мен, родила момченце преди три дни и сега ме напътстваше какво да очаквам. Бебето ми го показаха за минута след два часа и горещи молби от моя срана. Защото болката се понася по-леко, когато видиш лицето на детето, когато го гушнеш и вълнението изкара сълзите наяве.

Оттук нататък сякаш това малко съвършено създание ти влива сили, вдига те от леглото, въпреки болката и те кара да я гледаш, да я гушкаш и да не откъсваш дори за миг очи от нея, за да не пропуснеш дори мимика, вдишване…тя е моята вселена в този момент и нищо друго не съществува. Само аз и тя!

Защото само когато сме аз и тя нещата са в ред. Няма да ви описвам суматохата, която настъпва при появата на баби, дядовци и дори само на баща й. Той точно като мен в началото само я наблюдаваше и леко пипаше по краченце. Но не е имал шанса да остане насаме с нея до прибирането ни вкъщи и първата ни вечер тримата заедно. Няма да ви описвам преживяното в болницата (ОГРОМНИ БЛАГОДАРНОСТИ на неонатолозите в Окръжна и специално на д-р Диана Аргирова за отделеното внимание и неоценима помощ!!!) и посрещането вкъщи – чуствата са положителни, въпреки изтощението и силните болки в гърба (Благодаря, мамо!). След това настъпва само нашето време, време на трима ни – аз, Виден и Радост! Време, в което се учим да бъдем заедно, учим се да изоставим собствените си болки и грижи и да слушаме какво ни казва детето дори без думи. Сега светът е различен, вече не е за двама!

Треска за…бебе

От вчера 24.06.2010 вече официално сме в 38 седмица от бременността. Голямото събитие вече е почти осезаемо. Лазербаража на очните ми ретини мина добре, засега са укрепени и ако всичко е наред докторката ще го потвърди около 02.07 на един контролен преглед. С доктор Пелев се видяхме вече два пъти и се уговорихме да насрочим датата на секциото за последната 40-та седмица ( от 12 до 15. 07.) по две причини: основната е, че човекът излиза малко в отпуск да си почине, и втората е, че колкото по-близо до термина, толкова по-добре за бебето и за мен. Освен ако!!! Освен ако бебето не реши нещо съвсем друго! Дотогава трябва да стискам!

Имам достатъчно задачи, които да ме разсейват. Покупките за бебето са основни и не малки главоблъсканици: количка, кошара за спане, помпа за кърма, папмперси, дрехи и пелени, уреди, уредчета и уредценца за мазане, за къпане, за …..какво ли не!?

1. Количка – засега сме на Hauck Aplollo 4 all in one, но от фирмата не са ни потвърдили, че могат изобщо да доставят този модел. Ако не, ще се спрем на друг подобен пак на същата фирма.

2. Кошара за спане – марката е ESPRIT, но си заслужава според нас! Докато се отдели ще спи при нас и ще пътуваме с нея, а после ще има детска стая със специално обзавеждане :)) .

3. Вана за къпане ще изберем от наличните в магазините. Само един съвет съм получила досега за тях – да не е анатомична (с онова издаденото в средата) защото за по-голямо дете става неудобно. И задължително със стойка за здрав кръст!

4. Помпата за кърма ще е Philips Avent Isis и то някой от комплектите с шишета. Засега спечели класацията спрямо NUK сред всички запитани майки.

5. Памперсите като за начало ще са еднократни – за болницата Pampers, за вкъщи – Wiona. После ще пробваме многократните на Бамбино Мио.

Това са засега най-важните неща за посрещането на бебчето. За дрехи и играчки не повдигам въпрос, защото разнообразието е огромно, а аз няма да се впускам в него. Та нали само след три месеца ще сменям и размер и сезон!!!

Ако някой има съвет по изброените неща, давайте го сега. После ще ви съветвам аз! 🙂 От опит! Хахахахха

Кенгуру

От 31 май вече съм в официално майчинство. Или с други думи започва обратното броене. Бебето толкова е пораснало, че ме кара да се чуствам като кенгуру – отпред с торба с непрестанно мърдащ бебешок вътре 🙂 . Курсът за бременни почти приключва – остават още две занимания. Беше ми доста полезен. Като всяка една неориентирана бъдеща майка, измъчвана от всякакви страхове и въпроси за нея, за детенцето и изобщо за бъдещето й, мога да споделя с удоволствие, че специалистите и професионалните съвети и практики, които ни казаха и показаха ми помогнаха да се поуспокоя, да събера мислите си, да започна да правя планове, защото вече ми е почти ясно какво искам и какво ме чака. Казвам „почти“ защото реалността винаги може да те изненада. Аз предпочитам приятно, но…знае ли човек?!

Последната изненада ми я поднесе д-р Арсения Балиян след полагащия се очен преглед на бъдещи майки с миопия (късогледство). Подробния оглед на очните дъна и по-специално на ретината на очите ми показа доста сериозно изтъняване на поне три места и съмнения за прокъсване на едно. Заключението й е категорично: Оперативно родоразрешение и лазерно укрепване на изтънялите участъци от ретината. Лазерната операция ще е на 19.06.2010г. Тези новини се оказаха малко стряскащи за оптимистичната ми душа и ме хвърлиха в смут. За пръв път някой ще се намесва оперативно в зрението ми. И не след дълго и в организма ми (секциото). А аз най-блажено се подготвях духовно и психически за големите напъни на естественото раждане (въпреки възрастта ми и протестите на Виден и вуйчо му). Но…в крайна сметка важен е не само комфорта на бебето, но и този на майка му 🙂 . А няма да загубя зрение от инат. После с какво ще гледам усмивката на бебето ми? И всички ми казват „Нито си първата, нито ще си последната.“ . Така, че сега се подготвям психически за двете операции. Хубавото е, че има още време. Следващата седмица ми предстои среща с д-р Пелев – човекът, който ще изкара бебето ми на бял свят. Дано неговите новини да са успокоителни. Дотогава ще запълвам времето и мислите си с бебешки покупки (леле, колко магазини има за обикаляне и колко е трудно да избереш от всички неща най-необходимото и най-доброто!), срещи с приятели и концерта на Lord of the Dance на 06.06.2010г. под ръка с Виден!!!

Първият видеоклип

В двадесет и четвърта седмица от бременността (края на пети и началото на шести месец) ни изпратиха на така нашумялата фетална морфология или още позната като 3D/4D преглед. Препоръчаха ни и най-известния и добър лекар в Пловдив д-р Троянчев, който защити славата си на прекрасно работещ специалист с тази техника. Явно натрупал достатъчно опит след като притежава един от първите апарати в града, а както всички знаем не е достатъчно да имаш добра техника, а и да я владееш добре. На всичкото отгоре се оказа, че и неговата такса е една от най-ниските – за целия преглед и диска със записа цената е 60 лв. Не мога да кажа по други места как е, но слуховете са, че цената е 80 лв. Специфичното на прегледа е, че благодарение на по-голямата резолюция лекарят оглежда подробно тялото и органите на бебето и още в корема на мама е видно дали има или няма евентуални увреждания, несъразмерности или възможна поява на такива. Нашата хубавица, както и д-р Троянчев потвърди на 100%, е перфектна за етапа от развитието си и има всички признаци на пропорционално развито и здраво бебе. И двамата с Виден изпивахме екрана с очи за да не пропуснем нещо. Той дори забеляза, че тя явно има формата на носа на баща си 🙂 . А за мен това дете ще си е чиста проба спортист, защото загубихме около две-три минути да я чакаме да си махне ръцете и краката от лицето и да огледа доктора лицето и устата. А то бяха чупки и стойки, не мога да ги опиша. Затова ги показвам в целия клип с благодарност към Виден и брат му Мишо за идеята да включат и Масив Атак към нашето приключение:

 КЛИП

П.П. Файлът не е в подходящ формат и големина за директно прикачване, затова го линквам 🙂 .

Средно положение

Седмицата е 21, лунарния месец е шести, календарен – 5. Най-хубавия период на бременността ми – тонусът е отличен, храненето е редовно и безпроблемно, желанието за живот е огромно и напълно съвпада с това около мен. Природата е на прага на пролетта. На път е да се събуди. Само глупавата баба Марта взе че изтръска пухените завивки от старото си ложе и вижте какво стана навън – сняг до колене. После ще я видя с метлата как ще се озори да си събере изтупаното 🙂 . Пак ще ходи до Слънчови за помощ.

Напук на нея, вчера изджвакахме в снега за поредния преглед. Бебето е в добро състояние, сърцето бие, главата му е цели 5 см, пораснало е и цялото вече е около 20 см и нагоре. Коремът ми се е разширил с поне 10 см в талията и това му дава свобода дори колело да кара вътре. Подозирам, че извършва някакви сутрешни гимнастики, а вечер си организира танци, щото думкането е осезаемо и се вижда дори с просто око. Доктор Арнаудов хубавичко се помьчи човека да разбере момче или момиче ще бъде. На Виден му изтекоха хубавите сини очи да се взира в екрана на неясния ехограф, за да различи пръв мъжките органи, но уви! Докторът незнайно как видя, че ги няма и отсече: 90% момиче! Останалите 10% ще ги потвърди феталната морфология (т.е. прегледа на 3- или 4D). Аз се забавлявам на цялата история, защото в тези сини очи се крие любопитство без пол и знам, че те ще ме гледат по същия начин от лицето на детето, а когато двата чифта се погледат взаимно ще потънат безвъзвратно един в друг и няма да има значение дали ще е с рокля или панталон. И светът ще се промени, ще стане малко по-добър, нали?!

П.П. Датите вече ще са актуални, ;))

2.Реакции

Мдаа, вече сме в шестата седмица и все повече провокираме околните да задават въпроси и да се вглеждат в мен. А дали не е бременна? Понякога ми иде да им го изкрещя в лицето: Да, бременна съм! Ще си имаме бебче! Но в следващия момент се спирам и къде от суеверие, къде от предпазливост скалъпвам поредната „невинна“ лъжа. От зорките очи обаче няма как да го опазя. Христо (съпругът на Таня) е чест мой посетител в офиса, тъй като част от бизнеса му е в същата сграда. И когато наскоро провеждахме един от поредните ни забавни разговори, той изведнъж спря и се вгледа в мен с думите: Ти да не си заченала, а? (Ами сега?)

Аз: Що? Какво те кара пък сега това да ме питаш?

Той: Я да ти видя лицето? Ами да! Признай си!

Аз: Не, няма такова нещо! – И въртя очи в кръг.

Той: Циците ти са пораснали и кожата на лицато ти е различна! Лъжеш! Признай си!

Аз: Ти пък! Абе не съм като ти казвам! Брей! Верно ли са ми пораснали? Най-накрая и моите да се понаперят малко, ама сигурно е от цикъла… – с това успях да го позалъжа и бързо смених темата. Виж ти! Не съм очаквала мъж да е толкова наблюдателен! И досетлив! Но това ме накара да се замисля, че от близките си приятели няма да мога да го крия дълго. Предимство е хладното време и по-дебелите дрехи. Но останалото все на някой няма да му убегне и аз няма да мога да го скрия. Така и така Христо ме заподозря, ще започна със сем. Лулчеви. Пък и двамата са най-страхотните приятели, които съм имала досега – заслужават да са сред първите 😉 . Уговорихме се с Таня да се видим в неделя по някое време, но за съжаление се разминахме с графика и се уцелихме с тяхното пазаруване в МЕТРО за вечерни гости. Не я бях виждала от почти месец и не си бяхме звъняли. Беше взаимно. Въртях се около нея и я издебнах далеч от детето точно на щанда с куклите. Започнах с думите „Ами така и така сме при куклите, аз да ти кажа…“ Тя ме прекъсна с думите „Знам, знам, всичко знам!“ Аз отстъпих крачка назад и я изгледах доста учудена, защото вярвах, че нито Ани, нито Нора ще ме е изпортят. Пък и нали точно затова избягвах срещите с Таня на живо?! Но тя каза, че от известно време насам знае, щом съм казала на друг и тя е доста разочарована, че не съм го споделила и с нея. Останах като гръмната! Все си го представях, но точно това не го допусках дори. Идеше ми да побегна. Топката в гърлото ми рязко нарастна и аз се загледах в някаква кукла, за да скрия сълзите. Нямаше какво друго да й кажа. Но събрах смелост и останах. Не съм човек, който да разваля отношения с хората с лека ръка. После е много трудно да ги сглобиш, да ги изясниш. А Таня винаги си е била такава. Откровена до бруталност. Отдалечих се за малко до друг щанд. И двете имахме нужда от малко време. Радина ни разсея. Когато пак се озовахме заедно, тя вече започна да ми задава по-конкретни въпроси. Но аз вече нямах мерак да отговарям. Гледах я и още не ми се щеше да повярвам, че жената , която очаквах да скача от радост до небето реагира по този почти безразличен начин и по-скоро ме караше да се оправдавам, отколкото да изразявам радостта си. Накара ме да изпитам вина, а не бях готова за това. И не го заслужавах. По едно време се сетих, че трябва да го кажа и на Христо. Той ме прегърна, зарадва се и ми каза, че все пак е познал. Доста по-очаквано. И естествено. До касата вече ми се щеше да съм вкъщи, сгушена в прегръдката на Виден. Разговора протече повече като съвети за бъдещи майки – доктори, хранене, прегледи. Слушах и отговарях механично. В колата плаках през целия път до вкъщи. Скрих го от Виден. Просто се сгуших в него и оставих всичко дълбоко заровено. Разсъждавам сега, докато пиша. Не мога да я виня, че не подскачаше по моите очаквания. Щом е знаела е разбираемо. Но, по дяволите, как смее да ме кара да се оправдавам, че й казвам късно, че всички вече знаели, че не мога да крия такова нещо? Изборът на кого да кажа или не си е мой и ще си остане мой докрай. Пък и какво ме касаят хората – аз отивам да й кажа нещо, което е от огромна важност за мен и очаквам да видя нейното отношение като реакция. Получавам упрек. Понякога (дано да е мнооого рядко) болката от приятел е непосилна и са нужни нечовешки усилия да се опиташ да го разбереш, да го осмислиш и да му простиш. Таня е такава и едва ли ще се промени. Имам избор – да се разсърдя, да се скарам с нея и да я избягвам или да простя, да преглътна и да продължа. Не съм толкова богата, че да си позволя да изгубя приятел за такова нещо. Така както сега ме разплаква от болка, така ме е разплаквала от радост. Явно това са признаците на дълбоките и чисти отношения. Не бих си позволила да ги разруша. Колкото и да боли.

23.11.2009

3.Реакции ІІ

Ето ни вече в десета седмица. Официално е потвърдена от доктор. Три пъти за щастие снимаха с ехограф и ето първия опит:

Хм, не е очакваното човекоподобие, но видях КАК БИЕ СЪРЦЕТО МУ!!! Доктора се опита да ми покаже глава, дупе и други работи, но аз гледах само пулсиращата неспирна точка… Нищо друго не ме интересуваше в момента. Биещото сърце е признака на живот, който очаквах да видя. Иначе досега, честно казано, изпитвах съмнения за бременността си. Ако наистина не бяха неразположенията – промяната на вкус, обоняние, честите гадения и стомашни спазми, десетина повръщания и отпадналостта ми (което биха могли да бъдат симптоми и на нещо друго), а да – и липсата на менструация, как щях да разбера, че съм бременна!? Да прости Господ съмненията ми! Вече са отминали и заменени от надеждата и грижата всичко да се развие нормално, без проблеми, за да мога накрая да гушна в обятията си и да успокоя това безумно бързо тупкащо сърчице. Дано!

Междувременно добрата вест вече е обиколила дори света. Първи от родителите научиха моите – на батко на рождения ден (04.12.) накрая на семейната вечеря им съобщих новината. Последваха горещи прегръдки, радостни викове, целувки и накрая едно леко замисляне в стил „Ето, че се случи – ами сега?“. След 4 дни и една междуличностна яка сръдня с Виден, посрещнахме и неговите родители и дядо Видю с голямата вест. Реакцията беше като към нещо познато и очаквано (майка му ме подозираше от известно време), но радостта също беше в очите им, в топлите прегръдки и целувки и някак си усетих промяна в отношението – сякаш това, че нося техния внук ги освободи от някакви съмнения и опасения и някак си се отпуснаха. Поне така ми се стори. Постепенно научиха всички близки, приятели и познати – в Америка, Европа и из цяла България. Реакциите са подобни – честитене, надежди за лекота в бременността, здраво бебе с малко грижи ;)) и щастливо семейство. Немалко хора си поплакаха по този повод – не само близки и роднини, но и хора, които не съм очаквала да изразят толкова силни чувства. Благодаря ви! На всички, които показахте искреноста си в този момент! Така се чуствам подкрепена по дългия път на отговорности, който поемам и който знам, че няма да е лесен. Само Танчето продължава да упорства, но вече и нейния тон доста поомекна. Като тръгна пак на тренировка нещата ще си дойдат на място.

Междувременно ме изненадаха с две новини за бебета. Едното е току-що роденият първороден син на моята приятелка в Швейцария Ирина, която стоически износи огромния за нея корем, опази бебока от преждевременно раждане и сега гушка и целува Дейвид (кръстен на любимия й солист на Депеш Мод). Да са здрави и много, много щастливи тя, бебето и всички около нея!

Второто бебе е очаквано почти по същото време като нашето. Съобщавайки новината на другата ми приятелка Радостина (кума на Ирина), тя ме изненада със същата новина. Ще си имат второ детенце някъде през юни 2010. И на нея пожелавам здраве, лека бременност и най-хубавото е, че ще е споделена с мен – ще се кандилкаме заедно по улиците и ще ги мерим.

По Коледа стават наистина чудеса!

19.12.2009 г.