Category Archives: От дъното на душата

В памет на татко

Помня преди година… Нямаше сняг навън, но беше студено. Напрежението растеше с всеки изминал час. В болницата е обявена карантина заради грипна епидемия и майки с малки деца не се допускат. Но мама пътува към него. Не стигна навреме. Новината я завари в автобуса и я свали от него на ничия спирка. Накараха я да се върне за личната му карта, за да оформят смъртния акт. И така започва Самотата…

Татко! Той не е мой биологичен баща, но беше татко. Винаги е бил с нас – и в добро, и в зло, и в радост, и в болка, и здраве и в болест…докато смъртта ни раздели. Но не е женен за мама, нямат брак. Заедно бяха близо 35 години. И въпреки, че не е бил идеален, или баща-мечта, сега си мисля, че с него ни беше по-добре, отколкото щеше да ни бъде без него. Като бях малка му казвах „Дебел роднина“…защото беше едър и защото знаех, че не ми е баща.  Аз му бях любимка и той ми позволяваше да му се качвам на главата. Но пораснах. Започнах да виждам малко по-филосовски нещата. Дразнех се от факта, че показваше че не харесва брат ми колкото мен. И това ме отдалечи. „Избягах“ от него. С възрастта той започна да се затваря в себе си, да държи хората далеч. Беше превърнал хола у дома в негово убежище и рядко излизаше оттам. Обичаше да готви. Превзе и кухнята. До такава степен, че на Нова година знаеше какво ще е менюто на рождения му ден на 01 ноември. Това ме влудяваше. Вместо „Добър вечер“  ме питаше какво ще вечерям. Пристрасти се. Напълня. Обездвижи се след като се пенсионира. Опита да се ангажира с някаква дейност. Отдаде се на музиката. Като млад свиреше на тромпет в заводския състав. Сега се върна към тромпета и започна да ръководи свой състав от пенсионери. Обикаляха по участия, фестивали, пееха и свиреха песни за душата. Но и там не намери покой. Вманиячи се. Искаше да е всичко перфектно. Дразнеха го жените с клюките и сплетните си. Сън не го ловеше ако се заядеше с някой на тема музика или организация. Но това се случваше все по-рядко – хората го уважаваха, но го отбягваха. И за него добре дошло време да поспи. Не обичаше празните приказки и безцелните раходки. А мама е точната му противоположност и това я съсипваше. Но търпеше. Само тя си знае на каква цена. И мисля си, че благодарение на нея той не беше така краен както му се искаше. Все пак винаги омекваше, дори да се е сърдил и мълчал почти месец, дори и без да знае за какво. Помагал ми е в момент, когато най-малко съм го очаквала от него. Подкрепял ни е по неговия си начин –  с думи, с пример (добър или лош), с всичко, с което можеше. Защото зад страшния поглед се криеше дълбоко едно добро сърце.

Сърце, на което безумието на един лекар видя сметката за почти месец. Вследствие на възрастта, теглото и обездвижването, татко имаше високо кръвно, за което регулярно пиеше диуретици и хапчета за сърце. Нищо страшно. Пие ги от години и се чувства добре. Последното посещение при над 80-годишния кардиолог д-р Кавърджиков от Трета поликлиника го вкарва на обратно броене без да знае. Светилото решава да му смени лекарствата и да му спре обезводнителите, защото изследванията му били добри. До тук добре. Татко започва от ден на ден да са залежава все повече и повече, почти не спира да спи, трудно ходи, чувства се зле и когато след новогодишните празници отива отново при същия лекар, който го посреща с извинение, че лекарствата, които му е изписал предния път (преди почти месец!) не са за него, защото той е гледал изследвания на друг мъж със същото име Иван. А на въпроса защо не са го уведомили веднага, лекарят отговаря, че сестрата не го е намерила в коридора като отишла да го търси. На това аз онемях! Нито телефон, нито адрес не е потърсен! Нищо! Пълно бездействие. Две седмици по-късно на 28.01.2011г. татко издъхна в МБАЛ Пловдив с диагноза остра сърдечна, белодробна и мозъчна недостатъчност. Организмът на този едър, силен мъж се самоотрови, защото не можеше да изхвърли отпадъците навреме. Не искам да влизам в повече подробности и за персонала на голямата болница. Там нещата са още по-жалки! Ще попитате защо не сме  потърсили сметка още? Разговарахме с адвокати и други лекари и мнението на всички е, че няма да намерим кой да свидетелства срещу д-р Кавърджиков и да го обвини открито за глупавата му грешка. Така, че аз ще разпространявам това име като плакат, за да държа вниманието на хората обострено да не попадат в подобен черен омагъосан кръг, от който изхода е само и единствено летален.

А татко… Той свири в ангелския хор, на ушенцето на дядо Боже! Почивай в мир, тате!

Раждането

15 дни! Отминаха като миг! Сега сякаш времето препуска…Тя расте с всяка глътка въздух, с всеки един от тези мигове, с всяка капка мляко…

Но да започна както аз обичам отначало и с подробности 🙂 .

Нощта на 9 срещу 10. 07. 2010г. Блаженно съм полегнала и дремя пред телевизора. Тъкмо се канех да си лягам, когато нещо сънят ми избяга и започнах да усещам някакъв дискомфорт в тазовата област. За около час вече място не можех да си намеря, нито в спалнята нито в хола пред телевизора. Сигурно съм била и поуплашена, защото си спомням, че Виден каза, че трябва да издържа до сутринта. В 2 часа през нощта на кой да звъним? Ами ако е фалшива тревога? Явно водите ми изтекоха в едно от поредните ходения до тоалетната и рязката болка ниско в таза към 3 сутринта не остави място за съмнение и бавене. Д-р Арнаудов беше на линия дори и в този час. По пътя се отбихме и взехме събуденият от нас д-р Евгени Попов – любимият вуйчо, който не изпусна операцията нито за миг от очи. В 3:30 бяхме в Окръжна болница, дежурният екип на д-р Демирев ни чакаше и проверката установи 3 см разкритие. Оттук нататък нямаше съмнение вече и можех да обърна внимание на болките и дишането.

Времето спря за малко, когато ме закачиха на монитор за запис на тоновете на бебето. Отмерваше се само със силата и честотата на болките. После чух звънец, видях докторите да се отправят към операционната и си отдъхнах. Скоро ще е! Влязох в залата и след поредната контракция вече сънувах детенцето си.

Събудих се от друсането на леглото през праговете на вратата на стаята на стационара и първите ми спомени са гласовете на Евгени и Виден, неговата целувка и замразяващ студ и болка на мястото на операцията. Чух успокояващ глас до себе си, че скоро ще спре, завиха ме с още едно одеало и след двете обезболяващи инжекции направих първи опити за ориентация. Къде съм? Кой е до мен? Къде е бебето? Къде е Виден?

Гласът до мен беше на жената в стаята с мен, родила момченце преди три дни и сега ме напътстваше какво да очаквам. Бебето ми го показаха за минута след два часа и горещи молби от моя срана. Защото болката се понася по-леко, когато видиш лицето на детето, когато го гушнеш и вълнението изкара сълзите наяве.

Оттук нататък сякаш това малко съвършено създание ти влива сили, вдига те от леглото, въпреки болката и те кара да я гледаш, да я гушкаш и да не откъсваш дори за миг очи от нея, за да не пропуснеш дори мимика, вдишване…тя е моята вселена в този момент и нищо друго не съществува. Само аз и тя!

Защото само когато сме аз и тя нещата са в ред. Няма да ви описвам суматохата, която настъпва при появата на баби, дядовци и дори само на баща й. Той точно като мен в началото само я наблюдаваше и леко пипаше по краченце. Но не е имал шанса да остане насаме с нея до прибирането ни вкъщи и първата ни вечер тримата заедно. Няма да ви описвам преживяното в болницата (ОГРОМНИ БЛАГОДАРНОСТИ на неонатолозите в Окръжна и специално на д-р Диана Аргирова за отделеното внимание и неоценима помощ!!!) и посрещането вкъщи – чуствата са положителни, въпреки изтощението и силните болки в гърба (Благодаря, мамо!). След това настъпва само нашето време, време на трима ни – аз, Виден и Радост! Време, в което се учим да бъдем заедно, учим се да изоставим собствените си болки и грижи и да слушаме какво ни казва детето дори без думи. Сега светът е различен, вече не е за двама!

Късчета от нашата градина

Когато създаваш живот, чувството на съзидател те обзема напълно. И когато този живот расте и се развива вътре в теб ставаш нетърпелив да го покажеш на целия свят. А това е лесно, когато цялата природа е в хармония с душата ти:

Това последното цвете не сме го садили, но явно градината е любимо място за почивка не само за нас 🙂 .

BELOVED

Преди две години влязох за пръв път в дома на Виден. Там ме посрещна не само той. Иззад ъглите надничаха още три чифта пълни с любопитство очи. Те бяха неговото семейство, неговите другари, неговите питомци. Три котета. Различни по възраст, цвят, характер. Три души.

Сиамецът Диего. Най-възрастният. Професорът. Кръстен на тигъра от Ледена епоха. Мъдър, търпелив и чуствителен като старец. Преживял и препатил цели осем години. Този котарак по цял ден мисли. Само той си знае за какво. Животът с хората го е разглезил и той подбира внимателно това, което слага в устата си. И полага бащинска грижа за всички по-малки. Не понасящ да го мачкат и да уронват гордостта и престижа му пред чуждите очи.

Една малка бяла топка. Сенса. Чисто бяла. Кръстена на известното парти Sensation White. С различни очи – едното синьо, другото жълто. Единствената, която отговаря, когато я повикаш. Тогава беше малко коте на половин година. С особен характер. Не можеш да я галиш по всяко време. Трябва тя да поиска. Чуствителна като името си. Винаги готова да хукне. Винаги готова да се отбранява. Сега е скитница, но винаги се връща при нас. Сега вече разговаря с нас. На нейния си котешки език.

Единственият, който събра смелост да дойде и да ме подуши беше Ридик. Черния красавец. Кръстен на героя на Вин Дизел от Хрониките на Ридик. Любопитен до мозъка на костите си. До безрасъдство. Смел до глупост. И тези очи! Ах, тези очи! Сякаш ти казват: Обичай ме, каквото и да сторя! И не можеш да не го обичаш. Толкова силно, че си способен да го смачкаш от любов, ако не се спреш навреме. Сякаш той го знае и го използва. Хитрува. Подкупва те с милувка и отмъква мръвката точно когато отклониш погледа си, независимо, че се е наял до пръсване 2 мин. преди това. Два пъти е връщан от оня свят. Два пъти любопитството го бута от деветия етаж. Гони птиците. Вследствие едната лапа остана със скъсани сухожилия и той започна да стъпва като танцьор. Дори куцаше с грация!

Ах, тези очи!

За една година ги обикнах и тримата сякаш са били с мен цял живот. А преди това никога не съм имала какъвто и да е домашен любимец, освен ако не се броят един аквариум с гупи на брат ми. Вечер, когато си лягах Диего идваше и се наместваме под лявата ми мишница. Ридик се настаняваше над главите ни между двете възглавници, а Сенса на своя вечен пост дремеше в краката ми. Отдясно, сгушен до мен спеше Виден. Цялото семейство на едно легло!

Миналата година след едно гости на родителите на Виден в Банкя се върнахме с още една красавица – Фиона. Побираше се в шепата ми. Харесахме я заради окраската на бял тигър. Тя стана моето коте. С плътен глас като типична булка на Шрек. Седнеш ли някъде, Фиона идва, свива се на кравай в скута ти, мърка за да я галиш и заспива без да имаш шанса да мръднеш, за да не я събудиш. Гальовна, но и властна. Бързо успя да се пребори за място и обич с другите трима.

През пролетта двамата с Виден осъзнахме, че котаците вече взимат превес в пространството вкъщи и ако искаме да имаме деца, ще трябва да им намерим по-подходящо място. Градината на село. При дядо Видю. Стария проект за котешка къща беше завършен, вратата на къщата приспособена за свободен достъп на любимците и те се преместиха през април на зелена поляна, чист въздух и пълна свобода. Храната и водата от дядо. Виден строи и зимна къща около комина на тавана. Те са щастливи. В началото все се оглеждах из къщи и ми се струваше, че чувам мяукане от съседната стая. После свикнах да ни посрещат на оградата с вирнати опашки на четири гласа всеки уикенд на село. Дори Силвестър – селския котарак на дядо, Господарят на дядовия двор ги прие и заживяха щастливо.

До понеделник. Новината ми я каза Виден. Ридик. Ударила го е кола на пътя пред вкъщи. Силвестър е довлякъл трупа му в двора. Два пъти оцеля, почти размазан на цимента пред блока. Но пред гумите на колата се оказа безсилен! Мъката е огромна! Едно малко коте оставя след себе си огромна празнина! Виден е отгледал това мило същество от парченце месо. Връзката помежду им беше неимоверно силна. Ридик четеше желанията му в очите, усещаше болката му, радостта му и ги изпитваше заедно с него. Виден го чакаше три дни, когато го загубихме на село. Накрая се прибра след като чу гласа му. И котето не мръдна и на сантиметър от него цяла нощ. Някой да ми припомни какво е любов?

Принадлежност

Това е повече от любов. И не може да се замести, нито да премине. Просто трябва да се изживее.

Ридик, ти никога няма да се повториш!

PRAYING FOR TIME

Its hard to love there’s so much to hate
Hanging on to hope when there is no hope to speak of
And the wounded skies above say its much too late
So maybe we should all be praying for time

Искам

Един разговор днес ме наведе на едни мисли…

Потърсих и намерих израз на това, което се върти в главата ми през последните дни:

ИСКАМ ДА МЕ ИЗСЛУШВАШ, БЕЗ ДА МЕ СЪДИШ.

ИСКАМ ДА МИ ВЯРВАШ, БЕЗ ДА ИЗИСКВАШ.

ИСКАМ ПОМОЩТА ТИ, НО НЕ И ДА РЕШАВАШ ВМЕСТО МЕН.

ИСКАМ ГРИЖИТЕ ТИ, НО НЕ И ДА МЕ ОБЕЗЛИЧАВАШ.

ИСКАМ ДА МЕ ГЛЕДАШ, БЕЗ ДА ПРОЕКТИРАШ ТВОИТЕ НЕЩА У МЕН.

ИСКАМ ДА МЕ ПОДКРЕПЯШ, БЕЗ ДА СЕ НАГЪРБВАШ С МЕН.

ИСКАМ ДА МЕ ЗАЩИТАВАШ БЕЗ ЛЪЖИ.

ИСКАМ ДА СИ БЛИЗО, БЕЗ ДА МЕ ЗАВЗЕМАШ.

ИСКАМ ДА ПОЗНАВАШ МОИТЕ ЧЕРТИ, КОИТО НАЙ- СИЛНО ТЕ ОТВРАЩАВАТ.

ИСКАМ ДА ГИ ПРИЕМЕШ, БЕЗ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ГИ ПРОМЕНИШ.

ИСКАМ ДА ЗНАЕШ….ЧЕ ДНЕС МОЖЕШ ДА РАЗЧИТАШ НА МЕН…

БЕЗУСЛОВНО

Източник: sibir.bg

Падащи желания

Прибрах се от работа. Ники не вдигна телефона си за уточняване на мястото на срещата и изведнъж се оказах с ненужно свободно време. И с поправени очила. Ошетах. По мръкване вече си направих свежа салатка с топло пушено филе от пъстърва (мммм, разкош) и седнах блажено да погледам телевизия с чаша бяло вино в ръка. Мозъкът ми нещо копнееше за друга емоция. Живеем на последния етаж, е,  не точно в мансарда, но от зведите ни дели само един таван! Бях чула и чела през деня за очакваното събитие. Качих се и седнах на оставените там столчета – на едното си сложих краката и почти полегнах на другото с очи, вперени в тъмно сивото небе. И зачаках. Заслушах се – отдолу града вече почваше да се прозява. Потънах в мислите си, но очите ми шареха немирни. Вратът ми започна леко да се схваща. И тогава тя падна – първата. Падаща звезда! Погледа ми я засече само за миг и тя изгоря. Идваше ми да извикам от радост. От същата детска неподправена радост, както когато минах под дъгата. Душата ми се блъскаше в гърдите, очите ми трескаво търсеха дъжд от падащи звезди. Заболяха ме. Затворих ги. Трябваше да споделя този момент. Мама. Топлия й глас ми прави компания цели 23 минути, а ушите и чуха радостните ми писъци, когато видях още две светещи следи в небето. Едната беше за нея. Уморих се и слязох да си почина при Виден. На границата на денонощията пак отидох. Бях жадна за още. Имах още желания, готови да се откъснат от небето. Този път компания ми прави малка чашка с ликьор, пак от мама. И луната. Явно чула предишните ми възгласи, дойде да види кой смущава нощния градски покой. Светлината й беше намалена наполовина и не смути дирята, оставена от следващите четири падащи желания. Изпратих три SMS-а и една телепатична мисъл. Дано да е получена успешно. Ако не, ще опитам пак догодина!