Движението е живот

Завърши поредното спортно събитие с мое участие.

Още през юли на Аерофеста в Пловдив стана ясно, че се организира подобно голямо събитие във Варна от международната верига Orange Fitness, която е изградила своя доста луксозна база в морската ни столица. Нарекли го Международен фитнес фестивал Варна 2009, явно видимо ентусиазирани от страхотното представяне на пловдивския фест. Първоначалната програма беше променена в последния момент, поради неразумието на руснаците Владимир Снежик и Александър Ошкин да забравят да си извадят визи. Но страхотни овации за организаторите, които реагираха навреме и ни предоставиха да се наслаждаваме на още по-големи професионалисти – Remy Huleux (Франция) и Luciano Mottola (Италия). И разбира се Julio Papi (Испания) – най-големия. И тримата ни накараха почти да крещим от умора и въпреки това да искаме още и още. От българска страна на подиума се качиха Деница Тодорова (Варна), Галя Джуранова (София) и естествено Таня Лулчева (Пловдив). И трите показаха почти световна класа, огромен ентусиазъм и заразително настроение. Участниците направиха този фестивал възможен. Отново искам да изкажа удоволствието си от страхотната организация на събитието, която не допусна никакво неудобство да бъде причинено на когото и да е – презентьори, участници, персонал. Всеки на входа получи торбичка с изненади от спонсорите, а за изпращането ни беше организирано специално парти. Но жената на която трябва да се благодари (и ние и организаторите) е Таня Лулчева. Присъствието на нейните момичета осмисли провеждането на фестивала като такъв и допринесе изцяло за тази атмосфера и настроение. Оттук насетне аз започвам да си задавам едни въпроси, на които все не мога да намеря отговор:

1. Почти всички участници и БГ презентьори бяха жени. Къде са мъжете? Нямаше ги дори в залата като публика!

2. Защо само Таня Лулчева успя да организира посетителките на Тотал Спорт – Пловдив? Нима в големите градове – София, Варна, Бургас, пък и в по-малките има само по един клуб с по един инструктор? Или това пак е прословутата завист и егоизъм на нацията?

3.  Защо на всички БГ събития участват едни и същи БГ презентьори? Къде са останалите? Срам ли ги е?

За съжаление не можем да не ги виждаме тези неща. Ако искаме да се мерим с Европа и да повишаваме качеството на спорта у нас, ще трябва да работим заедно, а не всеки за собствената си слава. А събития от подобен род са точно мярката. Защото не ми се вярва тези 50 човека в залата да са научили единствено за събитието. Имаше достатъчно реклама и известност. Парите за това, което получихме също напълно съответстват. Тогава какво? Защо? Нали идеята на всеки спортен клуб е да се развива като прави спорта все по-достъпен за всеки и за всички. Защото движението е здраве и живот.

Аз като участник се забавлявах, релаксирах и научих нещо ново от най-добрите. PortDeBras ме спаси от болките в крайниците и ми помогна да се чуствам добре дори след толкова интензивни тренировки. Благодаря, Хулио! Благодаря на всички!

До следващия път!

BELOVED

Преди две години влязох за пръв път в дома на Виден. Там ме посрещна не само той. Иззад ъглите надничаха още три чифта пълни с любопитство очи. Те бяха неговото семейство, неговите другари, неговите питомци. Три котета. Различни по възраст, цвят, характер. Три души.

Сиамецът Диего. Най-възрастният. Професорът. Кръстен на тигъра от Ледена епоха. Мъдър, търпелив и чуствителен като старец. Преживял и препатил цели осем години. Този котарак по цял ден мисли. Само той си знае за какво. Животът с хората го е разглезил и той подбира внимателно това, което слага в устата си. И полага бащинска грижа за всички по-малки. Не понасящ да го мачкат и да уронват гордостта и престижа му пред чуждите очи.

Една малка бяла топка. Сенса. Чисто бяла. Кръстена на известното парти Sensation White. С различни очи – едното синьо, другото жълто. Единствената, която отговаря, когато я повикаш. Тогава беше малко коте на половин година. С особен характер. Не можеш да я галиш по всяко време. Трябва тя да поиска. Чуствителна като името си. Винаги готова да хукне. Винаги готова да се отбранява. Сега е скитница, но винаги се връща при нас. Сега вече разговаря с нас. На нейния си котешки език.

Единственият, който събра смелост да дойде и да ме подуши беше Ридик. Черния красавец. Кръстен на героя на Вин Дизел от Хрониките на Ридик. Любопитен до мозъка на костите си. До безрасъдство. Смел до глупост. И тези очи! Ах, тези очи! Сякаш ти казват: Обичай ме, каквото и да сторя! И не можеш да не го обичаш. Толкова силно, че си способен да го смачкаш от любов, ако не се спреш навреме. Сякаш той го знае и го използва. Хитрува. Подкупва те с милувка и отмъква мръвката точно когато отклониш погледа си, независимо, че се е наял до пръсване 2 мин. преди това. Два пъти е връщан от оня свят. Два пъти любопитството го бута от деветия етаж. Гони птиците. Вследствие едната лапа остана със скъсани сухожилия и той започна да стъпва като танцьор. Дори куцаше с грация!

За една година ги обикнах и тримата сякаш са били с мен цял живот. А преди това никога не съм имала какъвто и да е домашен любимец, освен ако не се броят един аквариум с гупи на брат ми. Вечер, когато си лягах Диего идваше и се наместваме под лявата ми мишница. Ридик се настаняваше над главите ни между двете възглавници, а Сенса на своя вечен пост дремеше в краката ми. Отдясно, сгушен до мен спеше Виден. Цялото семейство на едно легло!

Миналата година след едно гости на родителите на Виден в Банкя се върнахме с още една красавица – Фиона. Побираше се в шепата ми. Харесахме я заради окраската на бял тигър. Тя стана моето коте. С плътен глас като типична булка на Шрек. Седнеш ли някъде, Фиона идва, свива се на кравай в скута ти, мърка за да я галиш и заспива без да имаш шанса да мръднеш, за да не я събудиш. Гальовна, но и властна. Бързо успя да се пребори за място и обич с другите трима.

През пролетта двамата с Виден осъзнахме, че котаците вече взимат превес в пространството вкъщи и ако искаме да имаме деца, ще трябва да им намерим по-подходящо място. Градината на село. При дядо Видю. Стария проект за котешка къща беше завършен, вратата на къщата приспособена за свободен достъп на любимците и те се преместиха през април на зелена поляна, чист въздух и пълна свобода. Храната и водата от дядо. Виден строи и зимна къща около комина на тавана. Те са щастливи. В началото все се оглеждах из къщи и ми се струваше, че чувам мяукане от съседната стая. После свикнах да ни посрещат на оградата с вирнати опашки на четири гласа всеки уикенд на село. Дори Силвестър – селския котарак на дядо, Господарят на дядовия двор ги прие и заживяха щастливо.

До понеделник. Новината ми я каза Виден. Ридик. Ударила го е кола на пътя пред вкъщи. Силвестър е довлякъл трупа му в двора. Два пъти оцеля, почти размазан на цимента пред блока. Но пред гумите на колата се оказа безсилен! Мъката е огромна! Едно малко коте оставя след себе си огромна празнина! Виден е отгледал това мило същество от парченце месо. Връзката помежду им беше неимоверно силна. Ридик четеше желанията му в очите, усещаше болката му, радостта му и ги изпитваше заедно с него. Виден го чакаше три дни, когато го загубихме на село. Накрая се прибра след като чу гласа му. И котето не мръдна и на сантиметър от него цяла нощ. Някой да ми припомни какво е любов?

Това е повече от любов. И не може да се замести, нито да премине. Просто трябва да се изживее.

Ридик, ти никога няма да се повториш!