Понякога не ти се иска да идва утре…
Преди три седмици с Виден отидохме на изложбата на животни и цветя в Панаира, нали и двамата сме фенове със богата флора и фауна у дома си. Там му направих две-три снимки с един много симпатичен черен скорпион-император, когото аз не посмях да докосна. Той не се хареса на нито една, според него имало нещо криво в главата му. Загледах се, абе има нещо вярно, ама няма идеални хора на тоя свят. След два дни излиза избръснат от банята и разтревожен ме вика. Показа ми причината за изкривената му физиономия, която е открил докато се е бръснал – огромна буца отляво под долната му челюст, колкото топче за тенис на маса. Не боли. Дори и при натиск. Ами сега какво е? Вуйчо му е известен хирург в Окръжна болница и за късмет на следващия ден сме у тях на рожден ден. Вуйчо го опипа и след блицвъпроси каза, че ще изчака да види как ще се развие в близките няколко дни. Вариантите според него не са много – или лимфен възел (в което и ние се съмнявахме, все пак грипът върлува с пълна сила) или кистозно образувание. След около седмица въпросната буца взе да става болезнена при натиск и при второто посещение при вуйчо вече беше изписан антибиотик и имуностимулатор с единствената цел да се провери дали има някакво скрито възпаление или процес, който да се повлияе от антибиотика и да намали съмнителното образувание (ако то е лимфен възел). След три дена сух режим (без алкохол, дори и бира) и почасово гълтане на хапчета разни установихме с лек опип, че малко по-надолу са се появили още две минибучици, а старата не е мръднала. Докторът каза: в понеделник на изследвания. Отидохме, даде кръв, а операцията я насрочиха за вторник сутринта. Това нещо (каквото и да е то) няма място там и трябва да се махне. Роднинството с хирург спестява ходенето по изследвания, втори мнения, биопсии, още кръв, урина, секрети, разпити, лекарства, които неизбежно пак водят до хирурга, но преди това ти костват доста време, пари и нерви, щото системата е направена само с тая цел и по този начин. Вторник рано сутринта, мъглива и дъждовна, цялата притеснена фамилия цъфнахме в болницата с криви усмивки „Ама ние не се притесняваме, не, не, само малко“. Настаниха ни в една стая, където Виден нервно се смееше гръмко, преоблечен в пижамката си. Извикаха го чак около 9 часа. Влезе и след около час го докараха с леглото и превръзка на шията, малко като в приказката Клан, клан недоклан. Простете черния ми хумор в този момент, но след почти тричасово чакане с двама притеснени родители в една стая и накрая ти докарват любимия на легло, вързан за система и блед като призрак трябва или да ревнеш или да стиснеш зъби да се усмихнеш, защото той трябва това да види. Не бях в стаята, когато го докараха, защото тръгнах по коридорите да търся начин да разбера дали скоро ще излезе и той остана малко разочарован, когато не ме видял. Прости ми, мило! Сгреших.
След като вече буцата я няма, Виден е добре, макар че той и преди това си беше пак добре. Оказа се по-лошия вариант от двата – лимфен възел. Причините за уголемяването му ще станат ясни след седмица след биопсиите, изследванията и анализите. Дотогава само ще се моля да не е това, от което се опасяват родителите му. И ще се грижа за него с всички сили.
Ето това утре исках да прескоча…но не би.
.И както се казва, ще спра да изброявам за да не би да пропусна някой. Особено народната музика и любимата ми песен Лудо младо сън засънило, с дядо Видю я пепем на два гласа… Не разбирам английски много добре и не съм харесвала песен по текста, но повечето от песните, които харесвам зная наизуст или не ми трябва много за да ги науча (ако е нова). Музиката е храна за душата, беше казал някой. Тя сближава хората, утешава ги, когато страдат, когато им е весело пак им идва да запеят…май един живот може да се опише с музика, от детските песнички до погребалния марш. Колкото различни животи, толкова е различна и всяка мелодия. Как тогава можеш да кажеш: Моята е само тази?!
